Observations sur l'évolution de l'imparfait bulgare

Résumé Ru Bg

помисли, като се има предвид вековното усилие за изравнение извършено от българския език, където често се смесват сегашната основа, значи тази на имперфекта и аористната, дори по отношение на ударението. За сега опасността е по-скоро за смесване на двете прости минали времена, опасност против която граматиците се опитват да се борят с повече или по-малко ефикасни средства, които също са посочени. Все пак, авторът не смята, че е основателен страхът за пълното смесване на двете времена, смесване, което би било гибелно за съществуването на имперфекта. Това негово мнение се основава на факти, които той излага. Първият от тези факти е твърде живо запазеното противопоставяне на двата вида, което позволява да се отличи в повечето случаи имперфекты, почти винаги от несвършен вид, от аориста, почти винаги от свършен вид. Вторият факт е ясно очертаната разлика между формата на 2-3 лице, единствено число на аориста с нулево окончание и много характерната форма за 2-3 лице, единствено число на имперфекта с окончание -а/е, форма толкова жизнена, щото в единствения случай, когато границата между аориста и имперфекта напълно изчезва, беше « tu étais, il était » с типичното за имперфекта окончание, се употребява все повече с функция на аорист. Друг важен признак за жизнеността на българския имперфект е фактът, че от него е било възможно да се образува едно причастие, непознато за стария и среднобългарски език, минало несвършено причастие, появило се към XV -XVI век, за да отговори на новите нужди на непрякото изказване в едно време, което бележи началото на съвременния български език и когато имперфекты вече е изчезнал в повечето славянски езици.

Бележки върху развоя на българския имперфект За разлика от повечето съвременни славянски езици, българският език е запазил и до днес най-жива употреба на аориста и имперфекта. В едри черти, авторът проследява развоя на българския имперфект, който също като латинския е скъсал връзката със стария индоевропейски имперфект, но който, за разлика от латинския е образуван не върху сегашна, а върху инфинитивна основа, което значи – върху една и съща основа с аориста. Поради това още от старобългарския език се явява опасност за смесване на двете минали времена. Анализирани са главните прояви, които характеризират развоя на имперфекта : контракция на твърде тежките окончания на имперфекта в неговата първична форма ; постепенно уеднаквяване на имперфектаите и аористни окончания в множествено число на двете прости времена; разширеното разпространение, особено в среднобългарски, на окончанието -ҍахъ което довежда до депалатализация в имперфекта на много глаголи на -йти от типа -молити, приобщаването на имперфекта към сегашната основа, което се проявява още от старобългарски и става абсолютно правило в съвременния език, под влияние на различни фактори, които са посочени. Авторът показва, че това приобщаване на имперфекта към сегашната основа, с запазване на ударението на сегашно време, както и разширението на окончанието -ҍахъ ако и да са могли да предизвикат разрез между имперфекта и аориста, останал верен на основата на стария инфинитив, то този разрез не е така дълбок както би могло да се помисли, като се има предвид вековното усилие за изравнение извършено от българския език, където често се смесват сегашната основа, значи тази на имперфекта и аористната, дори по отношение на ударението. За сега опасността е по-скоро за смесване на двете прости минали времена, опасност против която граматиците се опитват да се борят с повече или по-малко ефикасни средства, които също са посочени. Все пак, авторът не смята, че е основателен страхът за пълното смесване на двете времена, смесване, което би било гибелно за съществуването на имперфекта. Това негово мнение се основава на факти, които той излага. Първият от тези факти е твърде живо запазеното противопоставяне на двата вида, което позволява да се отличи в повечето случаи имперфекты, почти винаги от несвършен вид, от аориста, почти винаги от свършен вид. Вторият факт е ясно очертаната разлика между формата на 2-3 лице, единствено число на аориста с нулево окончание и много характерната форма за 2-3 лице, единствено число на имперфекта с окончание -а/е, форма толкова жизнена, щото в единствения случай, когато границата между аориста и имперфекта напълно изчезва, бéше « tu étais, il était » с типичното за имперфекта окончание, се употребява все повече с функция на аорист. Друг важен признак за жизнеността на българския имперфект е фактът, че от него е било възможно да се образува едно причастие, непознато за стария и среднобългарски език, минало несвършено причастие, появило се към XV -XVI век, за да отговори на новите нужди на непрякото изказване в едно време, което бележи началото на съвременния български език и когато имперфекты вече е изчезнал в повечето славянски езици.